Пятница, 2020-04-03, 8:24 AM
Приветствую Вас Гость | RSS

Welcome

Tag Board

Our poll

Koi e Dobur ADMIN ILI MOD
Всего ответов: 4

Statistics


Онлайн всего: 1
Гостей: 1
Пользователей: 0

Форма входа

Прикаски2

Попова снаха


Имало в едно село поп и попадия. Те си имали син. Когато дошло време да го задомят, оженили го за мома - другоселка. Попът бил богат, но голям скъперник. Той пратил сина си на печалба в чужда земя. Снахата останала при свекъра и свекървата си.

Колчем седнат да ядат, хапнат ли по два-три залъка, попът казвал:

- Сит поп, сита попадия. Вдигай, невясто!

И невястата вдигала трапезата, макар че била гладна прегладняла. А дядо поп и баба попадия си дояждали скришом. Невястата виждала и разбирала всичко, но нали е невяста, и то в чужди дом - нямало какво да прави: търпяла.

Днес тъй, утре тъй, видяла невястата, че не може да се живее все така. Дотегнало й да шета и да гладува. Един ден отишла у майка си и се оплакала на своите. Брат й рекъл:

- Аз ще кръстя и попа, и попадията. Утре ще ти дойда на гости. Наготви от хубаво по-хубаво. Да видим ще смее ли свекърът ти да каже: "Сит поп, сита попадия."

Сестра му си отишла. Казала на попа, че ще й дойде на гости братът. Сготвила като за Великден. Брат й дошъл. Поприказвали си с попа и попадията, па седнали да обядват.

Дядо поп хапнал няколко залъка, па току рекъл:

- Сит поп, сита попадия. Вдигай, невясто!

Но гостенинът се усмихнал, дал на сестра си с ръка знак да не става и рекъл:

- Не може тъй, дядо попе. Вие, поповете, сте хора без работа, та не ви се яде. Но ние сме хора работници: бързо не се наяждаме. И сестра ми цял ден е шетала: и тя е гладна. Вие, като сте сити, станете, а пък ние ще си доядем.

И останали със сестра си на трапезата. Яли, яли, всичко изяли, до троха. Пръв път от толкова време невястата се нахранила, както е редно.

- Хайде сега, сестро, свари ни кафе! - рекъл гостенинът.

- Ние не пием кафе - обадил се попът, ядосан, че оня го е оставил гладен.

- Ех, вие ако не пиете, недейте пи; направете само на мене!

- Нямаме кафе - казала попадията.

- Ба, все ще се намери малко: попска къща е. Ако рече да дойде дядо владика, мигар без кафе ще го оставите? Виж, сестро, намери!

— Невястата сварила кафе и поднесла на брата си, а попът и попидията го гледали как пие и мълчели. По едно време гостът се обадил:

- Какво сме се умълчали като на гробища! Кажете нещо, де! Аз гостенин ли съм, или какво? Попът рекъл:

- Бях се замислил за сиромасите, та не ми се говореше. Мислех си: "Какво ли ще правят ония, които не са обядвали?"

Попадията разбрала истинската грижа на попа, та казала:

- Ако не са обядвали, дано има поне какво да повечерят.

Тя искала да утеши попа, че когато си отиде надвечер гостенинът, те ще се нахранят. Но и момъкът не бил прост. Затова никак не бързал да си отива. Седял, пушел тютюн, приказвал.

От време на време току той поглеждал през прозореца и продумвал:

- Време е вече за тръгване, но нали ми се не става? Къде ще намери човек такива добри роднини, да си разбират от думата? Много обичам сладки приказки, дядо попе. Я да поседя още малко.

Мръкнало се. Гостенинът казал:

- Май че вече е късно за село. Къде ще се лутам в тъмното по оня кален път? Я да повечеряме, па да си легнем, па утре рано-рано да стана и потегля.

А попът, за да го изпъди, рекъл:

- То за преспиване няма какво да говорим: роднина сме, ако искаш, и две нощи можеш да преспиш. Но колкото за вечерята, да ти кажа право, ние имаме обичай в сряда и петък да не вечеряме.

Тоя ден било сряда.

Гостенинът се усмихнал:

- Добър обичай, дядо попе. Като рече човек да става светия, може и никак да не яде. Но в наше село няма такъв обичай. Дай, сестро, хляба да похапнем с тебе. Па виж, по полиците може да намериш я сирене, я нещо друго за дояждане. Донеси го, че съм май изгладнял!

Невястата сложила всичко, каквото намерила за ядене. Седнала до брата си. Стегнали се двамата, та изяли -що се казва - всичко. Останали само три-четири къса хляб и една бучка сирене.

- Сестро - рекъл братът, - я дай оттам торбата да прибера хляба, че може през нощта да го нападнат котки или мишки.

Прибрал той всички останки от вечерята в торбата си, сложил я до възглавницата и легнал да спи. Като го видели, че е заспал, попът и попадията се надумали да вземат торбата, че да се наядат: от глад се превивали. Духнали лампата и се приближили - един от едната страна, а друг - от другата. Но момъкът само се преструвал, че спи. Замахнал с тоягата, че ту попа, ту попадията, ту попа, ту попадията.

И в същото време викал:

- Махайте се, псета! Махайте се, котки! Когото случа още веднъж, на място ще го оставя!

Попът и попадията отишли при огнището и почнали да си шушукат. Надумали се - попадията да издои биволицата, па да изпият млякото, дано ги позасити. Гостенинът ги чул. Попадията отишла, та издоила биволицата. Дошъл момъкът и й казал през прозорчето на обора:

- Дай да пийна аз, а ти после!

В тъмното попадията помислила, че е попът. Подала му котлето. Момъкът го изпил до дъно. След малко дошъл попът. И той поискал мляко.

- Не те е грях! - рекла попадията. - До капка го изпи, а сега се подиграваш с мене.

- Какво съм изпил? Не вижаш ли ме, че сега идвам?

- Ами кому дадох преди малко котлето? Не го ли поиска ти ей там, през прозорчето?

- Не съм го искал. Трябва да е бил оня, да го порази господ!

- Какво да правим тогава, дядо попе? За хорска угода от глад ще умрем. Бива ли така?

- Хайде да отидем в градината, да се наядем със сливи.

Но гостенинът чул и това. Тъкмо почнали да брулят сливите, той грабнал един прът, че като се размахал - удрял къде когото завърне. И в същото време викал:

- Тичай, дядо попе! Биволи ти скършиха сливите!

Попът и попадията побягнали - едно от страх, друго от срам. Скрили се в зеленчука. Надумали се да изядат една зелка. Но момъкът ги видял. Издебнал ги и там, зашибал ги с пръта и се развикал отново, колкото му глас държи:

- Скоро ела, дядо попе, че кози ти нападнаха зелето! Попът и попадията видели, че няма да хапнат, додето се не съмне, та се прибрали и си легнали. Легнал си и момъкът. На сутринта станал рано и почнал да се стяга за село. Но попадията тоя път сама казала на снаха си:

- Невясто, направи на брата си кафе, че бърза да си върви!

- Ба, много не съм се разбързал - рекъл оня, - но като сте намислили да ме черпите, почерпете ме!

Изпил кафето и си тръгнал. На сбогуване казал на попа:

- Всичко ми се хареса у вас - най-вече постенето в сряда и петък вечер. Но едно ви не харесвам никак, право да си кажа, това, дето викате: "Сит поп, сита попадия. Вдигай, невясто!" Тая дума ако се не чуе вече тук, щастлива ще бъде къщата ви. Ако ли се чуе още веднъж, здрав прът не ще остане в двора ви.

От тоя ден наистина попът и попадията решили да не отяждат залъка на снаха си.

_______________________________________________________________________________________________________________________________

Момък и три самодиви


Имало едно бедно момче, сираче. Родителите му оставили само един железен топуз. Милостиви хора го прибрали и го отгледали. Но и те били бедни, едва се прехранвали. Когато момчето станало на седем години, почнало да се главява ратай по къщите - колкото за един хляб. Като ходело често по гората и гледало как ловците се връщат кой с два-три заека, кой с вълк или лисица, кой с някоя сърна или дива коза - много му се искало и то да стане ловец. Но си нямало никакво оръжие освен топуза. Докато пасло овцете или говедата, то се учело да мери с железния топуз - удряло по дърветата, по скалите, по някой заек, когато побегне изпод храстите, и се научило толкова добре, че започнало да улучвала без грешка. Ръката му станала толкова изкусна, че поваляла дори и птица, както си лети.

Когато поотраснал, момъкът решил да иде в друго царство да си търси хляба. Вървял по пътя през полета и гори и се хранел с лов. Като минавал през една планина, срещнал го друг момък.

- Добър ден, побратиме.

- Добър ден.

- Здраво-живо, как си?

- Слава богу, добре, а ти?

- И аз съм добре, но нямам работа и съм тръгнал да си търся.

- Ами имаш ли занаят?

- Аз съм овчар и говедар, от полска работа също разбирам, пък и по лов ходя. С този топуз, където замеря, все удрям. А на тебе какъв ти е занаятът?

- Моят занаят е да суча въжета от пясък.

- Не е лош занаят. Ако искаш, да вървим заедно да дирим работа.

- Бива - рекъл оня.

Продължили през планината. Срещнали по-натам трети момък; и той бил тръгнал да търси работа. Той пък умеел да прави вретена. Вървели, приказвали си, докато се мръкне. Гладни били и тримата, никой нямал хляб. Спрели се на едно заветно място да преспят.

- Вие останете тука - рекъл тоя с топуза, - наберете дърва и запалете голям огън, а пък аз ще се обиколя гората, дано уловя някакъв дивеч, та да вечеряме.

Останали двамината и наклали огън, а ловецът навлязъл в гората. На едно място видял сърна; замерил я с топуза и я убил. Довлякъл я при огъня, одрали я, опекли я и се наяли добре. Легнали да спят. На сутринта ловецът ги събудил и пак тръгнали. Надвечер стигнали до един висок връх и оттам се полето се виждало като на длан. В полите на планината съзрели къщурка. Те побързали, докато не е мръкнало, да слязат от планината, като се надявали, че ще намерят хора. Влезли и никого не намерили.

- Хайде, побратиме - рекли двамата на ловеца, - ти се поразходи, дано убиеш дивеч, а ние ще накладем огън в огнището.

Ловецът излязъл по полето, убил два заека и ги донесъл. През това време побратимите му наклали огън и се разшетали из къщи - да видят какво има. Намерили един котел, няколко паници, лъжици, дребна покъщнина. Когато дошъл ловецът със зайците, те му показали покъщнината и рекли:

- По всичко се вижда, че тука живеят хора. Но къде са сега? Да останем два-три дена в тая къщурка - да си починем и да видим кой е стопанинът й.

Вечеряли и си легнали си. На другия ден ловецът рано-рано тръгнал по гората и убил един елен; одрали го, нарязали го на късове и закачили късовете на тавана. Ловецът тръгнал пак по гората, другият рекъл да наобиколи наоколо, за да разбере има ли наблизо град или село, а третият налял в котела вода от един извор наблизо, разпалил огъня и сложил месото в котела да ври. Дошло пладне, но другарите му още не се връщали. На вратата се показала една баба - грозна, суха, пъпчива.

Бабата влязла, поогледала се и рекла:

- Нещо на хубаво мирише, синко. Ти трябва да си сготвил добър обед. Я ми дай, моля ти се, да хапна малко, че съм прегладняла.

Той взел една паница и се навел над котела да сипе на бабата гозба, но тя го ударила три пъти по главата и той паднал в несвяст. Когато се свестил и погледнал наоколо, бабата си била отишла, а котелът бил празен - бабата била изяла всичкото ядене. Дошли другарите му и той им разказал какво се случило.

На другата сутрин останал да готви другият, а двамината излезли. По пладне бабата пак дошла и пак поискала гозба. И вторият момък се навел да й сипе, тя и него ударила, той паднал, а бабата изяла гозбата и си отишла. Върнали се другарите му тоя ден по-рано; намерили го, че лежи в несвяст на земята. И той не могъл да каже нито отде е дошла бабата, нито накъде е отишла.

На третия ден ловецът рекъл на двамата побратими:

- Вие вървете днес, където ще вървите, а мене оставете да готвя. Чудя ви се на ума как може една вещица да повали такива мъже и да изяде цял котел гозба, а вие нищо да не видите.

Двамата излезли, а той останал, запалил огън, нарязал месо, сложил го в котела и оставил гозбата да ври. Когато се сготвило ястието, свалил го от огъня и седнал да чака другарите си. Точно по пладне вратата се отворила и се показала бабата. Очите й били като на змия, без клепачи, жълти и неподвижни; кожата й била сбръчкана като на костенурка, ръцете й били дълги и сухи, само кости, с дълги нокти - като на орел.

"Това не ще да е баба - си помислил ловецът и приготвил топуза. - Сигурно е ламя, която денем се преструва на човек, а нощем ходи да яде хората и да пие кръвта на добитъка."

Бабата се примолила и на тоя момък да й даде гозба. Той взел в дясната си ръка топуза, а в лявата една паница и се навел уж да гребне ястие, но очите му били все в бабата. Тъкмо мръднала тя с вдигната юмрук към него, той извадил топуза, праснал я по челото и я пребил. После я хванал за крака, измъкнал я навън, я довлякъл до една долчинка и я оставил там. След това се върнал да чака другарите си. След малко и те дошли.

- Е, как е, побратиме? - запитали го двамината още отдалеч. - Има ли с какво да ни нахраниш?

- Ще се намери - рекъл им той. - Има да ядете, има и да остане.

Те влезли в къщурката, гледат - гозбата неначената. Почудили се. Той им разказал какво било станало.

След като тримата побратими се наобядвали, двамата легнали в къщурката да поспят, а ловецът излязъл отвън и легнал под сянката на едно дебело дърво. Както си лежал, небето се смрачило откъм оная страна, където било долчето с убитата ламя. Юнакът си понадигнал главата да погледне какво става и видял, че натам отиват три хубави девойки. Той се скрил зад дървото - да разбере какво ще правят. Момите стигнали до долчинката, навели се над ламята, вдигнали я и я понесли. И трите моми били хубави, но третата била най-хубава: като слънце й светело лицето. Те понесли бабата към планината, а момъкът се промъквал след тях. Минали полето, навлезли в гората, почнали да се катери по една пътека между скалите. Момите все вървели и носели убитата ламя. Дълго ходили по планината, докато стигнали до билото; оттам се спуснали в една гора с много високи дървета и отведнъж изчезнали, като че потънали подземи. Юнакът се почудил, огледал се насам-натам: момите ги нямало - сякаш земята се била разтворила и ги погълнала. Той стигнал на онова място, където ги бил видял за последно, и сред буйни дървета забелязал малка пещера, цяла обрасла с бурени и къпинак. Влязъл в пещерата и видял капки кръв. Разбрал, че оттам са минали момите с ламята. Походил малко навътре и отведнъж зейнала широка дупка - право надолу, като кладенец. Погледнал юнакът в дупката: тъмно, нищо се не вижда. Върнал се. Другарите му вече се били навечеряли и се готвели да си легнат. Хапнали надве-натри и си легнали.

Сутринта станали на ранина. Когато се приготвили да тръгнат, ловецът им рекъл:

- Ние се наговорихме да търсим работа, но вие не знаете каква хубава работа ни се е отворила, стига да успеем да я свършим.

И той им разказал всичко, що бил видял миналия ден. Те настояли веднага да ги заведе. Дошли до пещерата и видели дълбоката дупка.

- Ето - рекъл той, - побратими, в тая дупка изчезнаха трите моми. Хайде сега да намерим начин да влезем и ние.

- Тя е лесна - казал единият. - Аз ще усуча въже от пясък, а другаря ни, който е майстор на вретена, ще издяла чекрък, за да навием на него въжето. Ще спуснем едного - да види докъде води дупката и какво има долу.

Когато въжето и чекръкът били готови, почнали да се карат кой да влезе. Хвърлили жребий: паднало се тоя, който бил изплел въжето. Отвивали, отвивали, но и половината въже не били отвили, когато онзи в кладенеца почнал силно да клати въжето, те разбрали, че работата му е опасна, и го изтеглили навън. Той бил цял побледнял от страх и треперел като лист.

- Какво има вътре? - запитали го побратимите му. - От що се уплаши?

- Оставете се! - рекъл той, като дошъл на себе си. - Една мрачина вътре - страх да те обземе: нищо не се вижда. Тъкмо почна под мене да свети - като запърхаха под мене ония страшни крила: змей ли беше, ламя ли беше, не разбрах.

- Тъй ти се е сторило - рекъл тоя с топуза. - Я да хвърляме жребий, да видим кой да влезе втори!

Хвърлили жребий, паднало се на вретенаря. Спуснали го. Но и той бързо заклатил въжето, та трябва